О, господи, към мен ръка простри
и укроти духът ми безпокоен;
за тебе искам аз да съм достоен,
служителя си, господи, призри.
Ти вяра пак в душата ми вдъхни,
душа в тревоги земни уморена, —
в минутното за вечното родена,
ти пътя й към него проясни.
В душата ми е демон нокти впил,
зъл демон на съмнение упорно,
и истината в нея угасил
со своето дихание тлетворно…
Пални отново в нея твоя плам —
на истина да стане тя пак храм.
Молитва. „Денница“, кн. 6, 1890 г., със заглавие „Напразно!“
Роденият в българският град Трявна, насред разпадащата се Османската империя на 27 април 1866, най-малък син на възрожденеца Петко Славейков – Пенчо, е един от най-значимите български и европейски поети, оставили своята ярка диря в литературната ни история.
Единият от братята му – Рачо е журналист и фоклорист, а баща му Петко освен че е също поет е и един от хората, стоящи зад преводът на Свещеното Писание на нов български език – така нареченият Цариградски превод на Библията. Съществува известна символика в това, че именно наследник на такъв стар и дал много на българия род, каквито са Славейкови стои в основата и на модернизацията на родната литература.
„Това, в което ми живееше душата,
ще чуя: за живот от радост озарена,
как слива своя химн земята в небесата
с тържествений псалом на цялата вселена.”
(Из стихотворението „Псалом на поета”, Пенчо Славейков)
Символиката е и елементът, който преобладава в творчеството на Пенчо Славейков. Повлиян от имена като Хенрих Ибсен, Сьорен Киркегор, Артур Шопенхауер и Фридрих Ницше, четящ Гьоте, Хайне, Демел,Лилиенкрон и Ленау.
Завършва философско образование в Лайпциг и през целият си живот не спира да пътува из Европа. Причина за пътуванията му са опити за лечение на парализата, от която страда през по-голямата част от живота си. Зимата на 1884 година заспива на ледената река Марица, в следствие на което са затруднени придвижването и говора му. За придвижването си използва бастун. Винаги носи в сърцето си България, като стиховете на Пенчо Славейков често са повлияни от фолклорни сюжети. 
Либерал по убеждение, Пенчо Славейков е критичен към управлението на Стефан Стамболов. Заедно с Пейо К. Яворов, д-р Кръстев и Петко Тодоров издава прословутото списание „ Мисъль” и участва в литературната група, която се сформира около него.
Сред най-известните произведения на Пенчо Славейкво са сборниците: На острова на блажените, Момини сълзи, Епически песни, Псалом на поета, Сън за щастие, Кървава песен, Блянове и др. Открояват се стихотворенията Луд Гидия, Харамии, Молитва, Орисия, Самоубиец, По жътва, Бойко, Бачо Киро, Кървава песен и още много.
С „Кървава песен” Пенчо Славейков е на крачка от номинация за Нобелова награда за литература.Предложението за това идва от шведският писател Алфред Йенсен, който пише:
„Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства, да може да представи на Европа един безспорно голям поет, при когото може да се констатира наличието на поетически шедьовър – „Кървава песен“
За съжаление наградата така и не стига до поета, поради преждевременната му смърт. Отива от този свят на 28 май 1912 година в италианският град Брунате, едва 46 годишна възраст, като няколко години по-късно костите му са пренесени в България.
Къщата, в която отсяда Пенчо Славейков, се казва „Бела виста“. Тя е разположена срещу църквата в курортния град.
Преди няколко години, когато бяхме с група туристи пред паметника му, случихме на местен жител на езерото. Той разказа колко са горди, че тук е живял „писателят с брадата“. Пазят хубав спомен от него.
Тук на първия етаж се намира стаята, където Пенчо Славейков умира. Срещу къщата е библиотеката и градинката на поета, където има негов бюст-паметник. Той е поставен през 2007 г.
Домакините пазят „По следите на Пенчо Славейков в Италия“ с богат снимков материал. Изданието е двуезично на италиански и български език от 1984 г. Предговорът на книгата е написан от проф. Петър Динеков.