Брунате, Езерото Комо

Брунате и езерото Комо със спомен за Пенчо Славейков

Лирични отклонения

 

О, господи, към мен ръка простри

и укроти духът ми безпокоен;

за тебе искам аз да съм достоен,

служителя си, господи, призри.

 

Ти вяра пак в душата ми вдъхни,

душа в тревоги земни уморена, —

в минутното за вечното родена,

ти пътя й към него проясни.

 

В душата ми е демон нокти впил,

зъл демон на съмнение упорно,

и истината в нея угасил

 

со своето дихание тлетворно…

Пални отново в нея твоя плам —

на истина да стане тя пак храм.

Молитва. „Денница“, кн. 6, 1890 г., със заглавие „Напразно!“

 

Роденият в българският град Трявна, насред разпадащата се Османската империя на 27 април 1866, най-малък син на възрожденеца Петко Славейков – Пенчо, е един от най-значимите български и европейски поети, оставили своята ярка диря в литературната ни история.

Единият от братята му – Рачо е журналист и фоклорист, а баща му Петко освен че е също поет е и един от хората, стоящи зад преводът на Свещеното Писание на нов български език – така нареченият Цариградски превод на Библията. Съществува известна символика в това, че именно наследник на такъв стар и дал много на българия род, каквито са Славейкови стои в основата и на модернизацията на родната литература.

„Това, в което ми живееше душата,

ще чуя: за живот от радост озарена,

как слива своя химн земята в небесата

с тържествений псалом на цялата вселена.”

(Из стихотворението „Псалом на поета”, Пенчо Славейков)

 

Символиката е и елементът, който преобладава в творчеството на Пенчо Славейков. Повлиян от имена като Хенрих Ибсен, Сьорен Киркегор, Артур Шопенхауер и Фридрих Ницше, четящ Гьоте, Хайне, Демел,Лилиенкрон и Ленау.

Завършва философско образование в Лайпциг и през целият си живот не спира да пътува из Европа. Причина за пътуванията му са опити за лечение на парализата, от която страда през по-голямата част от живота си. Зимата на 1884 година заспива на ледената река Марица, в следствие на което са затруднени придвижването и говора му. За придвижването си използва бастун. Винаги носи в сърцето си България, като стиховете на Пенчо Славейков често са повлияни от фолклорни сюжети. Брунате, Паметник на Пенчо Славейков

Либерал по убеждение, Пенчо Славейков е критичен към управлението на Стефан Стамболов. Заедно с Пейо К. Яворов, д-р Кръстев и Петко Тодоров издава прословутото списание Мисъль” и участва в литературната група, която се сформира около него.

Сред най-известните произведения на Пенчо Славейкво са сборниците: На острова на блажените, Момини сълзи, Епически песни, Псалом на поета, Сън за щастие, Кървава песен, Блянове и др. Открояват се стихотворенията Луд Гидия, Харамии, Молитва, Орисия, Самоубиец, По жътва, Бойко, Бачо Киро, Кървава песен и още много.

С Кървава песен” Пенчо Славейков е на крачка от номинация за Нобелова награда за литература.Предложението за това идва от шведският писател Алфред Йенсен, който пише:

 Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства, да може да представи на Европа един безспорно голям поет, при когото може да се констатира наличието на поетически шедьовър – „Кървава песен“

За съжаление наградата така и не стига до поета, поради преждевременната му смърт. Отива от този свят на 28 май 1912 година в италианският град Брунате,  едва 46 годишна възраст, като няколко години по-късно костите му са пренесени в България.

Брунате, Хотел Бела Виста
Брунате, Хотел Бела Виста

Къщата, в която отсяда Пенчо Славейков, се казва „Бела виста“. Тя е разположена срещу църквата в курортния град.

Преди няколко години, когато бяхме с група туристи пред паметника му, случихме на местен жител на езерото. Той разказа колко са горди, че тук е живял „писателят с брадата“. Пазят хубав спомен от него.

Тук на първия етаж се намира стаята, където Пенчо Славейков умира. Срещу къщата е  библиотеката и градинката на поета, където има негов бюст-паметник. Той е поставен през 2007 г.

Домакините пазят  „По следите на Пенчо Славейков в Италия“ с богат снимков материал. Изданието е двуезично на италиански и български език от 1984 г. Предговорът на книгата е написан от проф. Петър Динеков.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *