Малко са думите, с които могат да се опишат любовните блянове, топлината, силата на душата и на всички сетивности – божествено чувство. Цялото човешко съществуване е базирано на това чувство. Влюбените изпитват особена безтегловност и безгранична сила. Но не малко пъти ние съзнателно страним или в зародиш стопираме това чувство, водени от различно подбуди или внушения, предразсъдъци. Най-често се доближавам до любовта с музиката и киното, театъра, пиесите, залеза, огъня в камината или даже една запалена свещ…Чрез сблъсъка на истории – време, ние преживяваме знаменити Шекспирови постановки. Тук искам да обърна поглед към Яворов, /използвам класната работа на едно момиче от 10 клас, преди 22 години/ и как той ни представя любовта си към Мина и Лора.
………………………………………………………………………………………………
Яворов е един от първомайсторите на българската интимна поезия. Макар това понятие да обхваща лирическа изповед на многообразни човешки чувства – радост и скръб, гняв и болка, най-често те са свързани с любовни преживявания и в този смисъл любовта е основната жанрово тематична област на интимната поезия. Това е поезия на небесната, извисена любов, едновременно „миражен сън” за щастие и нравствен копнеж.
Тя е сила, която пречиства душата на поета, която е потисната от вътрешния конфликт с действителността. Прави я по-добра, по-светла. Благодарение на неговата чувствена душа, на тази пречистваща сила – любовта, Яворов създава едни от най-хубавите любовни стихотворения в нашата литература.
Любовта му към Мина, това малко шестнадесетгодишно момиче е чиста. Тя идва като спокойствие, тишина, облекчение. Идва най-вече като мечта и като молитва. Образът на любимата е силно олицетворен – тя е някакво небесно същество – „ангел”, „серафим”. Поетът се обръща към нея с дете. Тя е крехка и невинна, като слънце което стопля сърцето му, което чисти, огледало на невинна душа – топла душа на дете, в която той се е уверил има само светлина и музика. Тя е тази душа, която е чувствена и в която той е влюбен, тя е тази която му показва, че и той може да бъде дете, да бъде чист и добър, а това е възможно само когато обичаш. Той страстно желае да запази любимата си все така чиста и невинна, недостъпна. За Яворов любовта е и вяра. Той се страхува, но и вярва в нравствеността, в силата й:
„Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях
булото на срам и грях-
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи”
Стихотворението „На Лора” по съдържание и характер на чувствата рязко се отличава от останалите любовни стихотворения и особено от „Две хубави очи”. Макар и в двете творби да се запазва молитвеното състояние, в „На Лора” молитвата е изпълнена с драматизъм и напрежение, поетът раздвоява образът, образът на любимата е загубил ангелските си черти, той е едновременно „знойна плът” и алчна младост. Тук не за първи път в Яворовата поезия се среща и смъртта. Страданието е голямо, в него откриваме съществуването на голямата, на истинската любов. Това не е любовта – благоволение и преклонение пред очите на любимата – дете, а едно ново интерпретиране на любовното чувство.
„….има ад и мъка –
и в мъката любов
Любовта сега е само една сянка. Пътят до нея е далече. В основата му вече стои една жена, която присъства с формите на своята плът, сега тя е блян, копнеж. Той се интересува от сложните извивки на душата, от нейните стремления. Яворов доброволно избира това трагично обричане, не смее да се докосне до нищо, а само го мечтае.
Любовта е най-възвишеното човешко чувство. Но то е възникнало между хората, за да ги спаси от тъмното, от потискащата действителност, от войните. Тя е сила, която трябва да пречиства душите на хората, да ги прави добри. Тя е нещо божествено, пред което Яворов се прекланя и си заслужава да се живее...
Фотографиите са направени на Небет тепе и Античен театър в Пловдив, през пролетта на 2015 година. Тържествувах, защото видях колко любов струи около мен и аз бях с фотоапарата….
Снимката на корицата е от улица „П. К. Яворов“, Пловдив-център от Клуб „Яворови почитатели“ на СОУ „П. Кр. Яворов“