В скута на хайдушкия Балкан се гуши малко китно градче, прорязано от бистрите води на Тунджа, ухаещо на рози и здравец. Градче „по богатство, развитие, етикет и носене“, приличащо на „един малък Цариград“ – така описват Калофер пътешествениците, преминали през него и отнесли със себе си прекрасен спомен от видяното и преживяното.
Създаването на града е свързано с легенда, обаяна с героизъм и романтика.
Из непроходимите урви и вековни гори скитала дружината на Калофер войвода. В многобройни битки с поробителя тя отстоявала българската свобода и крепяла духа на народа. За да спре непрестанните набези на непокорните българи, султанът разрешил на Калофер да създаде свое селище на територията, която успее да обиколи за един ден на кон. Избрал войводата хубаво място сред гъстите гори край Тунджа, изградили юнаците му хубави къщи, грабнали си красиви сопотски моми и създали ново селище за чудо и приказ. Легенда ли е, истина ли е – никой не знае… Но такава е съхранената в народната памет история на китния и живописен Калофер. Градът на гордите и юначни балканджии и хубави и работни българки, през който турчин „с подкован кон и оръжие“ не е можел да премине.

Калофер възниква като нов град към средата на XVI в. Оттогава датират преписките в ръкописи и старопечатни книги, в които се споменава името на селището.
Специалните привилегии, които Калофер придобива още със самото си създаване, играят значителна роля в неговото развитие и дават възможност на жителите му да запазят българския характер на селището. От него излизат 15 хайдушки дружини, които защитават имота, труда и честта на местното население. Въпреки тази закрила богатството на града привлича многобройни кърджалийски банди, които успяват да го разграбят и опустошат два пъти – през 1799 и 1804 г.
Калофер преживява истински стопански разцвет през XIX в., когато предприемчивите му жители го превръщат в гайтанджийско и абаджийско средище и в един от центровете на розопроизводството в Карловския край. Едни от най-видните търговци и занаятчии в Цариград, Одеса, Букурещ и Виена са калоферци. Повишеното материалното благосъстояние на една част от населението и щедрите дарения на калоферските търговци и занаятчии позволяват отделянето на значителни средства за развитието на образованието.
Килийни училища в Калофер се отварят още от 1820 г. Няколко години след създаването на Габровското училище през 1839 г, с помощта на калоферските търговци от Одеса, е открито взаимно мъжко училище в двора на църквата „Св. Богородица“. През 1848 г. е завършен строежът на новото мъжко четирикласно училище, а старото е превърнато в девическо. Добре подготвените учители, някои от тях и изтъкнати книжовници, издигат Калоферското училище между първите в страната. Безспорната слава на града като един от центровете на новобългарската просвета е свързана преди всичко с името на големия просветен и книжовен деец, блестящ преводач и автор на учебници Ботьо Петков. Негова е и инициативата за изграждането на новото мъжко училище, останало в историята като даскал Ботевото училище (сега превърнато в музей).
През 1869 г. будни калоферци основават мъжкото културно-просветно дружество „Напредък“ и женското учебнолюбиво дружество „Просвещение“. Тези дружества са и в основата на създаването на читалището, което от 1873 г., с дарение на калоферски търговци от Одеса и Цариград, се сдобива с нова двуетажна читалищна сграда.
Подобно на всички планинци и калоферци се отличават с религиозен дух и твърдо спазват православните традиции. В това малко планинско градче са изградени шест църкви, два манастира и три метоха. В центъра се намира най-големият храм „Успение на Св. Богородица“, възобновен през 1848 г. Църквата „Св. Архангел Михаил“ е изградена от Уста Генчо от Трявна и е изписана от Георги Данчов. Единствената църква на десния бряг на Тунджа е „Св. Атанас“, чийто мраморен иконостас е дарен от калоферските търговци в Цариград и е донесен оттам с волски каруци
В навечерието на Освобождението Калофер е процъфтяващ град с 5-6 хил. жители. На 26 юли 1877 г. перлата на Стремската долина Калофер е напълно опожарен и сринат до основи. 6
Източник: страницата на град Калофер

Христо Ботев е роден на 6 януари 1848година (25 декември1847 година стар стил) в Калофер, в семейството на учителя, книжовник и обществен деец, даскал Ботьо Петков(1815 – 1869) иИванка Ботева(1823 – 1911). Съществуват и други хипотези за родното му място, които днес се отхвърлят от изследователите – че той е „из Карлово“, както пише в едно официално писмо на Найден Геров, или че е роден в село Осен, както споменава самият Ботев в статията си „Примери от турското правосъдие“.
Убеждения и идеология
Като национален революционер Ботев се явява продължител на делото на Георги Раковски и Васил Левски. Единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос той вижда само в революцията. Ботев ратува и за балканска федерация като средство, което би съдействало за разрешаване на националния въпрос на Балканите. Интернационалист по убеждения, Ботев защитава правото на българския народ за самоосъзнаване и самоуправление, обявява се за радикалната революционна борба за сметка на „просветителната“ идеология, против експлоатацията на по-слабите в социално отношение от страна на по-силните. Познава лично редица руски революционери от неговото време, чете Хърбърт Спенсър, Чарлз Дарвин, Карл Маркс, Михаил Бакунин и др.
Ботев е енергичен защитник на Парижката комуна през пролетта на 1871 година, въпреки че дейци на националното движение като Петко Славейков я осъждат. Според Велико Попов по това време той пише манифеста „Символ-верую на българската комуна“, но този документ е известен само от препис на самия Попов и съвременни изследователи като Илия Тодоров оспорват авторството на Ботев.
„…Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
„Богат е“, казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост… Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи свети, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!…“
БОРБА – Христо Ботев
Помощ при публикацията – Уикепедия;
