Понеже знам, че няма случайни неща, така начинът и времето на този дневник да попадне в моите ръце не е случаен. Той ми беше подарен от приятелката ми от детството Нели, с която етикетът „луд“ има и е имало винаги гениално значение. Това са знаци, които записват и отразяват вселенски щрихи.
Днес, като пишех на един приятел в Рим, ми хрумна нещо, което ми се стори, че не е за пренебрегване. Запитах се дали не бих могъл да записвам на листове част от нещата, които разказвах на моя приятел в Рим и да ги съхранявам в книжата си. Завърших писмото, обмислих по-добре тази идея и реших, че е полезна. Това, което пиша, попитах се аз, не засяга ли моя живот на художник? А хората, с които споделям мислите си, не са ли част от света, в който живея и аз? Събитията, на които съм свидетел, не трябва ли да ме интересуват като млад човек и като художник? Защо тогава да не се занимавам с всичко това? Помислих си също, че художникът може да се вдъхновява от събитията, които имат голямо значение за обществото — събития, които, като пораждат нови нрави и нови идеи, дават понякога и нова насока на изкуството. Да се интересувам от това, което става наоколо ми, означава, поне за мен, да бъда по-здраво свързан с живота, който положително не свършва пред прага на къщата ми.

Баща ми например всяка вечер си записва всичко, което е правил през деня, и то така усърдно, както аз сигурно не бих могъл. Вечер вписва парите, които е изкарал с труда си, и домашните разходи, дори най-незначителните. Професията на нотариус е направила начина му на мислене толкова скован и ограничен, че освен къщата и собствените си интереси той друго не вижда. Ето защо неговите вечерни записки не са кой знае колко ценни за мен. Интересуват ме само тези, които се отнасят пряко до мене. До днес те не са повече от три или четири и аз успях да ги прочета, но скришом от него (той много държи на тефтерите си и горко ми, ако ме бе заварил да ги чета).
Няма да забравя вълнението, което изпитах преди четири или пет години, когато ме накара да се кача в кантората и да му донеса някакви сметки. Възползвах се от случая, взех тефтера за 1475 година и в листовете за месец март намерих вписани часа на моето раждане и селото, където това е станало. Тези сведения следваха непосредствено след една кратка бележка за продажба на дюкян. Повече не рових в тефтерите на баща ми — бях сигурен, че не ще намеря други интересни известия. Гъсто изписаните цифри в колонките „да дава“ и „да взема“ нямаха за мене никаква стойност, нито пък беше важно да зная, че на еди-кой си ден през не знам коя си година баща ми приел вкъщи този или онзи търговец, за да му продаде жито от чифлика ни. Тефтерите му бяха навярно всички еднакви и затова — ужасно отегчителни. Те впрочем отразяваха неговия начин на мислене и неизменния му начин на живот.

Аз пък ще отбелязвам в листовете, които смятам да пазя, фактите, които ще узнавам, и онова, което ще правя като художник. Ще записвам срещите си с хората и всичко, което ще ми се случва в течение на годините. Впрочем ако проявя постоянство в това мое начинание, един ден, разлиствайки тези хартии, ще мога да изживея отново някой и друг миг от моята младост. Не зная дали винаги ще имам желание да пиша, но съм сигурен, че когато ми се представи случай, не ще го пропусна, тъй като поне засега смятам това за свой дълг.
Флоренция, 16 януари 1494 година.

