Докато преживява в пълна степен мизерната реалност на своето време, Джордж Оруел (1903-1950) остава като по чудо неосквернен, за да достигне до нас страховитото предсказание, чрез гласът на Големият брат и „1984“.

“ За да си представите картина на бъдещето, си представете ботуш залепен на човешкото лице, което остава там завинаги“.
И той призовава да не допуска човечеството това, защото зависи от нас!
Откъс от Първа глава на книгата, която е и първата му и донякъде биографична творба, забележителна с изричането на истината, в момент, когато мнозина от съвременниците му вярват, че историята се движи от лъжата. Той запазва трезвия си поглед, прониквайки в мръсотията – прикрита, потулена, замаскирана.
О, бедност, триж проклета, с празна шепа!
Чосър
…..
“ Квартирантите бяха свободно плaващ народ, предимно чужденци, които цъфваха без багаж, оставаха една седмица, после отново изчезваха. Идваха какви ли не – обущари, зидари, каменоделци, земекопачи, студенти, проститутки, вехтощари. Някои бяха невъобразимo бедни. В един таван живееше български студент, който правеше префърцунени обувки за американския пазар. От шест до дванайсет седеше на леглото си, съшиваше десетина чифта обувки и заработваше трийсет и пет франка; през остатъка от деня посещаваше лекции в Сорбоната. Учеше теология и по осеяния му с парчета кожа под, стояха захлупени разтворени теологични книги. В друга стая живееше рускиня със сина си, който се имаше за художник. Майката работеше по шестнайсет часа дневно, кърпеше чорапи по 25 сантима парчето, а в това време синът, прилично облечен, се шляеше по Монпарнаските кафенета. В трета имаше двама квартиранти едновременно, единият работеше дневна смяна, а другият – нощна. В четвърта – вдовец делеше леглото с порасналите си дъщери, и двете болни от туберкулоза.
Странни птици се срещаха в този хотел. Парижките бордеи първоначално са свърталище на чешити – хора, изпаднали в самотни, полуналудни житейски коловози, и отказали се от опитите да бъдат нормални и благопристойни. Бедността ги освобождава от обичайните стандарти на поведение, тъкмо както парите освобождават хората от необходимостта да работят. Някои наши съквартиранти живееха неописуемо чудато…“
