Вълшебната притча за триумфа на свободния човешки дух, очарова милиони читатели по света. Това е едно незабравимо преживяване. Джонатан Ливингстън Чайката е нов, безценен обитател на онази прекрасна Вселена, управлявана от Малкия принц на Сент Екзюпери. Вярвам, че всеки, който посети световете на Джонатан Чайката, няма да иска да се върне от там.
За книгата
Хората, които създават свои собствени правила, когато са убедени, че са прави…
Хората, които изпитват особена наслада от добре свършената работа, дори когато
не получават признанието на другите….
Хората, които знаят, че в живота има нещо повече от това, което виждат очите ни…
Беше утро и ранното слънце разискряше злато по леките вълни на спокойното море. На километър от брега една рибарска лодка обсипа водата с късчета риба за примамка и вестта за Закуската на Ятото блесна като светкавица във въздуха. Хиляди чайки долетяха край лодката и всички с хитруване се заборичкаха за късчета храна. Започваше един изпълнен с грижи ден.

Но далеч от всички, уединени отвъд лодката и брега, Джонатан Ливингстън Чайката се упражняваше. На около тридесет метра височина в небето той поотпусна ципестите си крачета, вдигна чофка и опъна до болка криле в една поносима извивка. Това означаваше забавяне на полета и сега той летеше все по-бавно, докато вятърът в лицето му се превърна само в шепот, а океанът под него спря неподвижен. Присви очи, крайно съсредоточен, задържа дъха си и напрегнал сили, увеличи само …с още …два сантиметра … извивката на крилете си. Тогава перата му се разрошиха, той загуби скорост и падна.
Чайките както знаете никога не залитат, никога не губят скорост. За тях загубата на скорост във въздуха е срам и позор.
Обаче Джонатан Лингвистън Чайката не се засрами, а отново изпъна криле в онази мъчителна до потреперване извивка – забавяше и забавяше, докато отново загубеше скорост – той не беше обичайна чайка.
Повечето чайки не си дават труда да научат за летенето нищо друго, освен най-простото – как да се вдигнат от брега, как да си намерят храна и как да се върнат обратно. За тях важното е храната, а не летенето. За тази чайка обаче по-важно беше летенето. Най-много от всичко Джонатан Лингвистън Чайката обичаше да лети…..

….
Вече бавно потъваше във водата, когато долови в себе си някакъв непознат глас: „Няма друг път. Аз съм чайка. Ограничен съм от собствената си природа. Ако бях роден, за да науча толкова много за летенето, тогава вместо мозък щях да имам изчислителна машина. Ако бях създаден за скоростни полети, щях да имам къси крака на сокол и щях да се храня с мишки, вместо с риба. Прав беше баща ми. Трябва да забравя това безумие. Трябва да се върна у дома , при своето Ято и да се задоволя с това, което съм- жалка ограничена чайка.„…..
….
Джонатан Чайката остана сам до края на дните си, но летеше на големи разстояния отвъд Далечните скали. Едничката му мъка беше не самотата, а мисълта, че останалите чайки отказваха да повярват какви славни изживявания ги очакваха в полета, бяха отказали да отворят очи и да видят….

Джонатан не се отделяше и за миг от учениците си. На всеки успяваше да покаже нещо, насърчаваше ги и ги напътстваше, водеше ги. Летеше заедно с тях през нощта, през облаци, през буря, от любов към летенето, докато Ятото с жалък вид се скупчваше на земята..

…
– Горкият Флетч! Не вярвай на това, което ти казват очите! Те могат да показват само границите. Гледай с истинското си проникновение, откривай това което всъщност дълбоко в себе си знаеш, и тогава ще съзреш начина на летене..

