…..

И както вятърът винаги се завръща по своите кръгове, така и напред през годините пред смаяните погледи на ромеите изкачва крепостните стени неудържимият тропот на прабългарската конница. Развява се през кръглата градска кула езическото знаме на страховития хан Крум в онзи свещен съюз с вечността, който прави неправдоподобно и най-действителното. И пак сякаш не е спирала да ехти нито за миг, отеква в изненаданото пространство камбаната на най-старата пловдивска черква „Свети Константин и Елена“. Иде тя из далечината, за да възвести началото на едно ново летоброене, в което една малка народност тепърва ще доказва правото си на живот.

И ето – в шеметното надбягване с вечността ще тръгне сред ромейските хули към своята Голгота еретикът Василий Врач. Из високите коварни дворци на града ще глъхнат стъпките на император Алекси Комнин и на никейския епископ Евстратий, а над бойниците  – редом с гласовете на птиците – все така заплашително ще се люлее еретичното слово. Ще затъват из маришките блата рицарите на Людовиг VII и сред песента на щурчетата ще угасва кръстоносната слава на Фридрих I Барбароса. Уви, безпощадна е ръката на летописеца! „Аз реших да туря в перо всичко – пише тя, – първо, за да избавя от тъмницата на забвението фактовете, които са съединени с историята на сегашния град Пловдив; и второ, за да принеса пред жертвеника на отечеството си нищожната част от дълга си.“

Там нейде, в дванадесетото столетие и далече след него, Филипопол завинаги свързва името си с Венеция, Генуа и Дубровник, с руските княжества и Средния изток. Из основите на някогашен храм, построен според преданието от самия Иван Асен II в чест на Света Петка, подир юрусите на Лала Шахтин паша, завладял града в 1364 година, край зловещите гърбици на бесилките, събрал в недрата си скритата енергия на толкова поколения  поробени свои мъченици, древният град изплува из надничащия сред преизподните на мъката на деветнадесети век. В слязлата от небитието двадесета двадесет и пета нощ на декември 1859 година над главите на пъстрото множество за първи път звучи на български цялата служба в „Света Богородица“. И нещо вълшебно се стича по черковните сводове, не опиянение, не радост, а по-скоро предчувствие за едното и другото. Ще мине време и ще се отправи на заточението си в светогорските манастири пловдивският владика Паисий. И никой по сетне не ще узнае имената на всички онези стотици българи, посветили по-високо от  мисълта за хляба и ножа роденото в страдание усещане за дълг, изпълнен дълг без помисли за цената.

Ала пак – една след друга в движението на времето  – стъпват онези Христо Данови думи : “ На всичкото наше зло, на всичката наша неволя причината са само и само  гъстите тъмни мъгли на незнанието,  в което слепи блудим и спрепинаме се.“ И взираш се в пожълтелите от докосванията със светлината снимки на спомоществователите на българския Гутенберг – изтънчените в образованието си пловдивски първенци и полуграмотни предпролетарии.

Този непримирим със себе си град, който през възраждането почита почти половината от всичката  учебна и педагогическа литература на Българско, още помни следите от решителното присъствие и на Драган Манчов, в чиито печатници по-късно ще бъде отпечатана и първата българска енциклопедия. Вдъхновено срича „аз, буки, веди“ откритото през 1834 година в подножието на Небеттепе училище „Света Троица“.  В началото на октомври 1850 година даскал Найден Геров с шапка в ръка посреща учениците си пред портата на първото пловдивско епархийско училище с гордата фирма “ Свети Кирил и Методий“, Д-р Иван Богоров ще обобщи: „Пловдив откъм просвещението е днес за българите  както Париж за французите, а откъм книжевната търговия – единствената корист  както Липиска (Лайпциг – б.м) за немците.“ И всичко това на – полза роду“ – единствената корист на тези невероятни люде, в огромната си част анонимни, скромни и чисти, както анонимно скромно и чисто е само величието.

Не бързай с усмивката си, мъдрецо! Опитай се поне за миг да се спуснеш в бездънната душа на българина от онова паметно време.  Ирационална е тя и ще ти бъде нужно много чувство, за да проумееш, че е важен не толкова резултатът, е изпепеляващия порив към него, много повече вярата, отколкото въплътеният й образ. А страданието е наистина в категорията на индивидуалното и делото на всичките тези мъже е плод не на магическа пръчица, а на неизбродимите дълбочини на едно напълно разкрепостено съзнание, в което националното самочувствие на възрожденеца завинаги намира своя  най-истински еквивалент именно в този вечен град и в пространствата на неговата уникална  в същността си духовна работилница.

Тук сред това световно кръстовище, където во веки веков се пресичат пребродените до последния километричен камък от пъстрите кервани на пловдивските търговски пътища – от английския Манчестър  за Лайпциг и Виена, от Одеса през Цариград за Калкута – отделният човешки живот сякаш няма име, а личните амбиции са немислими извън поривите на цялото.

И чий е този глас, който шепне: „Кому служиш? Какво все пак свидетелстваш  с тази твърде закъсняла и неуместна литургия, с това нескопосано бълнуване на мъртвите дни? Не намери ли в себе си поне веднъж сили да се откъснеш от техните призрачни видения и загърбил ги да прекрачиш в бъдещето?“ „Всичко е свят – несигурно търси опора съвременникът – и не съществува минало и бъдеща, а само той, живият, дишащият човек – като едничка  мярка за едничкото безкрайно време, и като пиша за онези дни, в същност аз пиша за себе си“… Толкова е било просто и за това по-велико  от всичко да се живее, както се диша…

Имена, имена и хора, и стъпки, стъпки в Стария град…..

Текст – Йордан Велчев /Издателство „Христо Г. Данов“ – основано 1855 г./