Жителите на Евмолпия и изобщо траките били любители на музиката. За тях звуците на инструментите били гласовете на божествата, излив на копнежите и желанията на човека, временно пребиваване на душата в приказната страна на бляновете. Мнозина мъже свирели на разни инструменти, а жените пеели прекрасно. Сурови били по природа нашите прадеди, но музиката си остава за тях насъщна храна за душата. Достатъчно било да чуят свирнята на инструмент или песен и те се преобразявали.

Най-известният техен певец е Орфей, който живял в Евмолпия и завещал на поколенията  една от най-хубавите легенди  на древността. В нея се разказва, че когато го обземела мъка по рано умрялата му любима Евредика,  той започвал да свири на китара и да излива такива песни, че  всичко живо стояло като омагьосано и слушало. Седнал на скалите на Сахат тепе, потънал в тъжен размисъл за покрусената си обич, той подръпвал струните и ронел сълзи. На този хълм той за пръв път пил нектар от усните на Евридика, тук видял в очите на нежната нимфа откровението на любящото сърце….

Излива Орфей мъката си в тиха песен и през забуления от сълзи поглед се редят картини от някогашния му живот. И най-черната от тях, загубата на любимата си жена, която той никога не ще забрави.

Според митологията  Орфей бил син на речния бог Еагър и музата на поезията Калиопа. Умеел да свири и пее така омайно, че реките спирали да текат, скалите и дърветата се изтръгвали от мястото си и заедно с дивите зверове тръгвали след него. Със свирнята си той обаял и нежната нимфа Евредика тя му станала жена. Веднъж, когато отивали в горското жилище на нимфата в Родопите, седнали да си починат на една поляна. Орфей засвирил и тутакси около тях започнали да се събират зверове. По невнимание Евредика настъпила змия, която я ухапала за крака и тя умряла.. Тежка била скръбта на Орфей, голяма била мъката му в самотата. И той слязъл в ада да дири любимата си. Песните му дотолкова трогнали мрачните божества Хадес и Персефона, че те се съгласили да му върнат Евридика, но при условие, докато стигнат  земята той нито веднъж да не се обърне и да я погледне.Орфей не удържал на думата си и видял как сянката на неговата любима завинаги изчезва в подземното царство. Върнал се сам в родното си място, в столицата на траките Евмолпия, но нищо не могло вече да го развесели. Най-после не можейки да понася людете, той напуснал града и се усамотил в Родопите. Заради това, че се отнасял с презрение към всички жени и не обърнал внимание дори и на най-прекрасната  между богините, на Афродита, тя пратила побеснели вакханки, които го разкъсали.

…..Тих ветрец полъхва. Златисто-червеният диск на слънцето бавно се скрива зад високите планини на запад и докато лъчите му един след друг се стопяват във водите на Хеброс, луната изкача иззад хълмовете  и тръгва да го гони…

Песента става тъй тъжна, тъй болезнено скръбна, че Хеброс спира да тече, дърветата навеждат клони да помилват челото му, диви зверове са наклякали кроткко над певеца и ближат нозете му, а град Евмолпия изоставя привичната си веселост и се унася в тиха печал.

Тъй пял Орфей за мъка и скръб, тъй изливал песни за синьото небе на Тракия, за полъха на ветреца, за гордите хълмове, за кроткия Хеброс, за младост и любов, за чудно хубавия град Евмолпия. Пригласял му някога певецът Музей, придружавал песента им припевът на славеите.

В старинни предания се разказва, че когато шумът на живота в големия град заглъхне в прегръдката на нощта, край старата часовникова кула, се чуват тихи звуци на китара и флейта – древна люлчена песен, която затваря очите и на последните будници.

Това казват била песента на Орфей…

 

Помощ при публикацията: „В СЕНКИТЕ НА ДРЕВНИЯ ПЛОВДИВ“ – Никола Алваджиев