Вчера срещнах една статия в интернет пространството на тема – българските продавачки и по-точно публикацията беше озаглавена „ Принцеса – продавачка” и там се призоваваше да се подкрепи инициативата им за номинация на „най-добра принцеса – продавачка“. Аз лично подкрепям забележките и също така безобидния начин на словото, чрез който може да се достигне до положителни резултати. Но мисля, че всичко това тръгва от политиката на фирмата. Всяка уважаваща себе си компания не би допуснала подобни млади дами, които не са се научили още да се радват на моментите на ежедневието, да бъдат лицата им. Да си призная честно и на мен ми е било крайно неприятно, чуждоезичните ми приятели да ми акцентират недоволството си към намръщените продавачки…Но трябва ли да тръгвам да им обяснявам цялата мъченическа история на българската жена и, че тя се учи сега да е по-нежна и по-уважавана, не само към света, но и към самата себе си. Цитирам статията:
„Писна ми от българските продавачки – нелюбезни, некомпетентни и Вечно намусени! Няма значение в какъв тип магазин ще влезнеш – те са там и сякаш една майка ги е раждала! Обикновено не те забелязват, но ако случайно попаднеш в полезрението им, или започват да те преследват из магазина сякаш на челото ти пише „крадец”, или явно недоумяват как си позволяваш да се мотаеш наоколо.
Няма да забравя никога как преди години един приятел каза, че всички продавачки са родени за принцеси, но уви нещо се е объркало и ХОП …… незнайно защо се занимават с нас, обикновените клиенти, които им плащаме заплатите…. Това беше преди доста време и аз искрено вярвах, че това ще се промени, но ето ни сега почти 10 год. по-късно и сякаш нищо не е мръднало…
…влизам в един магазин в The Mall на една не много популярна в България испанска марка (не крия, че имам невероятно висок афинитет към бранда) и… НИЩО… сякаш съм невидима, сякаш не съм облечена отгоре до долу с техни дрехи (напълно случайно, но и напълно вярно). Аз не съществувам за тези момичета, аз съм ТАМ, но за тях ме НЯМА. Оглеждам се наоколо и се опитвам да привлека вниманието им, не защото ми е необходимо, а защото не мога да се обслужа сама, това не е магазин на самообслужване. Тя, Принцесата – Продавачка ми хвърля един явно неодобрителен поглед, преизпълнен с неразбиране ( „Откъде идва този шум?”) ….. „
Веднага в защита искам от високо да прегърна моите някогашни работодатели от преди 15 години Младен и Емил Арабаджиеви, които ни научиха как да сме истински дами и усмихнати продавач – консултанти, както и управителката Росица Златарева и моите колеги Роси, Маги, Радост, Таня и всички други, с които и днес сме приятели. Работех в магазин „ДЕНИЛ“ докато бях студентка, при доста тежки капиталистически условия, но мисля че всичко това ме кали, както и другите момичетата. Там ни учеха на стил, на това че трябва да сме различни, именно с това да сме близо до хората, за да разберем нуждите и проблемите им. Така успях да използвам времето си, да опозная по-добре психологията на маркетинга на макро ниво, местните и международни вълнения….Нас ни учеха да сме по-гъвкави в общуването си с хората, че от всеки един човек може да се научат много незнайни и полезни детайли за живота изобщо.. Учеха ни на дисциплина и взаимно уважение. Никога нямаха против отсъствията, когато бяха в полза на образованието или израстването на момичето..Общо взето, трябва когато се избира една ангажираност – занимание то да е наистина това, което е най-близко до теб и въпреки трудностите и ниското заплащане в България да се намира мотивация за оцеляването ни – а това става, като се научим да се наслаждаваме и радваме на това, че имаме работа, че сме здрави и че можем да се борим, за да станем по-добри и по-весели във всеки един момент!
Аз съм много щастлива, че точно в този момент на съзряването си работех за българската марка „Денил” като продавач-консултант. Имах приятели, които по това време също имаха трудов стаж в Пловдив, на „Главната“ и все още работят там и също се отзовавам и в тяхна защита като едни достойни професионалисти!
