Просвещението е умствено движение във философията, обществено-политическата, етическата, юридическата и естетическата сфера, което по своята същност представлява духовният аспект на буржоазните революции в Европа; то е тяхната идеологическа санкция. Макар и в различна степен и по различен начин то е присъщо на всички европейски страни и с разлика от две три десетилетия, разлика, обусловена пак от особеностите в общественото развитие на тези страни , неговото историческо време е XVII век, който не случайно се нарича „век на Просвещението, което не е плод на случайни гениални хрумвания, а е закономерно явление, тъй като има корените си в присъщия на това време обществено- исторически процес- процесът на премахването на феодално – абсолютиските порядки в обществото и утвърждаване не новото общество – обществото на свободната инициатива, на пазарното стопанство, на свободата и равенството, т.е на буржоазното общество и буржоазните порядки, чийто представители вече отдавна са налице..Поради това Просвещението в не малка степен е продължение на онези тенденции, които са съществени за Ренесанса, но които сега се реализират с по-ясна осъзнатост, с по-висока степен на зрялост и реализуемост. То е антифеодално, защото е насочено срещу феодално-абсолютистките порядки в обществото, но е духовно, тъй като с малки изключения, просветителите не считали за необходими насилствените революционни методи за премахването на „неразумния”ред и замяната му с царството на разума”, с „царството на свободата и равенството”. В неразумността на старата обществена система просветителите са единодушни и категорични: неразумно е съсловното деление на хора според техния произход, противопоставянето на благородници и простолюдие; неразумно е крепостното потисничество и насилието над човешката личност; неразумно е държавната власт да е в ръцете само на аристокрацията, която не предвижда напред, а спъва общественото развитие, а онези които изграждат икономическата мощ на страната да бъдат лишени от политически права, от възможност да участват в държавното управление управление и следователно – в решаването на собствените си проблеми; неразумни са религиозната мистика и църковните догми, неразумно е постиженията на науката, техниката, изкуството да бъдат достояние на тесен кръг от хора, а народът да тъне в невежество и суеверие; неразумна е цялата тази обществена система, на която й е присъща всичко това. Като неразумна тя е анти хуманна и противоестествена. Затова тя трябва да бъде премахната и заменена с нова, която да възвърне „естествените права” на човека, неговото естествено състояние, неговото право и неговата възможност да се бори ( и да реализира) дадените му от природата ( а не от владетеля и от църквата) права и възможности да реализира себе си като човек.
Просвещението е многообразно духовно движение, като това многообразие се изразява в различията по отношениe и на социалния произход и принадлежност, и на философските възгледи, и на отношението към религията, и на политическите разбирания и пристрастия на неговите представители. То – както обобщава това разнообразие М.С.Каган – е можело да се базира, например, на материалистическата философия, изповядвана от френските енциклопедисти, и на идеалистичните възгледи на лайбницианците; то е можело да бъде войствено атеистично, както при Холбах, деистично, както при Шефтстбъри, прагматически–компромисно, както при Волтер, пиетистко, както при Клопщок; то е можело да се вдъхновява от комунистическия идеал, както е при Морели, от републиканския, както при Русо,от конституциалния, както при Дидро, или да се задоволи с постигнатия в Англия съюз между монархията и парламента…То е могло да се въплъщава и в класицистично и реалистично изкуство, с култа към античността,както при Винкелман, с култа към националния фолклор, както при Хердер или с търсенето на принципно нова и оригинална програма за развитие на литературата,както при Лесинг. Към потомствените аристократи Шефтсбъри и Монтескьо се нареждат и аспириращите към благата на властта Волтер и Гьоте, заможните буржоа Дефо и Дидро, и най-накрая полуплебеите от рода на Русо и Шилер.
Обаче всички тях ги обединява неприемането на статуквото и общото разбиране, че дали светът ще бъде лош и неразумен или – добър и разумен зависи от самия човек, от неговите разбирания, от неговата воля и неговото поведение, че неговата съдба е в собствените му ръце. Така, че великият преврат, който трябва да бъде извършен в света, е призвание и повеля на хората, тяхно право и тяхно задължение, а основна предпоставка и средство за това е тяхното просвещение и възпитание – нравствено, естетическо, политическо.
Просвещението е общоевропейско явление. То намира почва във всички европейски страни, но най-значими са проявлението, резултатите и въздействието му в Англия, Франция и Германия. Там се открояват най-ярко специфично националните му характерологични особености, в зависимост от исторически сложилите се специфични особености в цялостното социално – икономическо, обществено-политическо и културно развитие на тези страни.
Източник: „Естетика на Просвещението” – Иван Джаджев /преподавател по естетика в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” ; Издателство „Славена”




















