В деловия свят работят все повече истински интелигенти и съвсем не е лесно да се ръководят такива умни и често твърдоглави личности. Малцина са мениджърите, които в това отношение имат по-голям опит. Хедли Донован, който като главен редактор на списание „Форчън“, а по-късно като главен редактор на издателство „Тайм“ е прекарал тридесет години, „управлявайки хора, които не се поддават на управление“, както твърди самият той в новата си книга.
Чували сме много определенията за интелигентен човек. Помня,че когато бях на 13 години в книгата „Вашите слаби места“ попаднах на едно, което силно ме маркира и вече години напред е било водещо за мен, а именно че интелигентен човек е този, който е организирал така живота си, за да се чувства достатъчно щастлив с работата си и адаптацията си в средата .
Но за днешното време интелигентните общо казано са хора, подтикнати както от своята склонност, така и от професията си да се занимават с мислене, а не с осезаеми неща. Това са личности, които са способни да мислят оригинално и които чувстват належаща необходимост да споделят идеите си с другите, било то на хартия или устно. Ръководеното на тези личности е занаят или рутина или може би и изкуство. Но в никакъв случай не е наука.
Повечето интелигентните се препитават като служители в различни институции. Работят в планирането, прогнозирането, в изследователските отдели на различни компании, в банките, в правителствените агенции, университетите и училищата, в научните и медицинските лаборатории,в мозъчните тръстове, във фондациите и в редица управленски организации. Някои от тях заемат високи постове в религиозни организации, в някои военни органи и много други. Само някои интелектуалци живеят на свободна практика като писатели, поети и критици.
Източникът на напрежение при ръководенето на интелектуалците е противоречието между належащата нужда на работодателя да разполага с творчески и независими служители и неговата също така належаща нужда да им държи юздите. Шефът трябва да ръководи хора, за които в повечето случай е отблъскваща самата мисъл някой да ги командва. Така той ръководи някакъв вид институционализирана анархия и затова се нуждае от неколцина сигурни бюрократи, за да задържи цялата машина в ход. Ето и някои основни правила от практиката на Хедли Донован:
1. Да бъдеш верен на себе си, но: служителите в интелектуална институция познават шефа си много по-основно, отколкото примерно в едно промишлено предприятие. Това се дължи на факта, че такава организация по правило е по-малка и много по-неформална и повечето служители са хора, равностойни по качества на своя шеф. Това означава, че такъв шеф е изложен на строгата критика на умни хора, които си падат по „сплетните“ на работното място. Може и да не вярно, че интелектуалците по-бързо от работниците откриват измамниците. Затова шефът не трябва никога да се преструва и трябва да се стреми да бъде верен на себе си.
2. Трябва да се стреми да създава такива условия и атмосфера, че да могат творческите работници да дадат максимума от себе си. При това трябва да има предвид, че неговите подчинени няма да проявят такава благодарност, каквато той очаква. Интелектуалците могат да бъдат недоверчиви, критични, упорити, докачливи и твърдоглави. Въпреки това ръководителят трябва да намира най-голямото удовлетворение в чувството, че е помогнал да се открие или развие интелектуален талант. При умно ръководство големите и сложни организации също могат да стимулират творчески личности и да им създадат условия на работа.
3. Шефът трябва да бъде еднакво лоялен както към подчинените, така и към началниците: този традиционен идеал, подчертаван в армията, при ръководенето на интелектуалците има първостепенно значение. Те са склонни към скептицизъм и се противопоставят на култа към героите. Трябва да знаят , че техният шеф е лоялен към тях – само така ще приемат заповедите му.
4. Интелектуалците искат да имат независимо мислене: не се оставя да ги „оседлаят „напълно.
5. Шефът трябва да бъде справедлив
6. Шефът трябва да бъде критичен: разбира се ръководителят не бива да пести похвалите, но много по-голямо изкуство е прилагането на критиката спрямо хора, които са много чувствителни. Ако иска критичните му бележки да се приемат, шефът трябва да постъпва по следния начин : да даде на подчинения си да разбере, че има предпоставки за далеч по-добра работа, макар и досегашните му резултати да не са лоши. Критикуваният трябва да има чувството,че шефът прилага едни и същи критерии и при оценяването на работата на неговите колеги и е също така взискателен и към самия себе си. Това може да се каже или направо или в подходящо избрана форма.
7. Интелектуалците са хора с либерален дух. Непрекъснато се водят консултации, съществува стремеж да се постигне общо съгласие в мненията, а преките заповеди се приемат зле. Трябва да се взимат решения и не бива да се разчита, че всички ще бъдат съгласни с него.
8. Ръководният служител трябва да възприема идеи.
9. Шефът трябва да се научи кога недоволството на подчинените му се задълбочава. Това става или сам или посредством „разузнавачи“. Някои проблеми действително се увеличават, когато за тях се заговори,но други експлодират, когато се подминават с мълчание;а шефът който,не умее да се вслушва,не е в състояние да разбере същността на проблема.
10. На интелектуалците трябва да се плаща: те го заслужават.
11. Накрая една важна дреболия: приливът на нови талантливи личности е толкова важен за организацията, че е по-добре с тази „дреболия“ да се занимава самият шеф, въпреки че има за това сигурни хора.
Източник за публикацията – /“Форчън“, Ню Йорк/
