В тишината на размишлението
Усещам целия си вътрешен свят
като семенце,
някак малко и незначително, но и пълно с възможности.

И виждам в недрата му
зародиша на чудно дърво –
дървото на собствения ми живот,
докато расте.
В незначителността си всяко семе пази
духа на дървото, което някога ще стане.

Всяко семе знае как да израсне в дърво,
като падне в плодородна почва,
погълне сокове, които да го хранят,
разпери клоните, листата си,
отрупа се със цвят и плод,
за да може да даде това, което му е отредено.
Всяко семе знае
как да израсте и стане дърво
и толкова са семената,
колкото са тайните мечти.

Вътре в нас безброй мечти
чакат да покълнат.
да пуснат корени и видят светлината,
да умрат като семената….
за да се родят като дървета.
Дървета чудни и величави,
които със силата си ни напомнят
да чуем вътрешния си глас;
да се вслушаме
в мъдростта на нашите семенца мечти.

Мечтите ни показват пътя
със символи и знаци всевъзможни –
във всяка случка и момент,
в хората и обстоятелствата,
в болката и радостта,
в победите и пораженията.
Насън, наяве мечтите ни напомнят
да се видим
да се чуем,
да се разберем.
Показват ни посоката в изпълващите се
предчувствия
и в блясъка на ослепителните просветления.
Така растем,
развиваме се
и вървим напред….

И един ден, докато прекосяваме
вечното настояще, наречено живот,
семената на мечтите ни
ще се превърнат в дървета,
ще разперят клони-
като криле огромни-
като криле огромни ,
които порейки небето,
ще свържат с една-едничка линия
миналото с бъдещето ни.

Няма от какво да се страхуват….
С тях върви една дълбока мъдрост….
Защото всяко семе знае
как да стане дърво.
Из „Приказки за размисъл“ – Приказки за деца и събуждане на възрастни на Хорхе Букай:
